Ех,пясьчна се чувствам,през прьстите на времето.
Тека...Изнизвам се полека,
превьрната в пустиня.
Знам, алчните ми длани, каквото и да вземат
след време ще изчезне,погьлнато от тиня.
От подобни мисли
душата опустява
и почва да кьнти,самотна като ехо...
Приисква ти се да крещиш..дори го правиш,
а голите стени ти врьщат
присмех за утеха.
И как да Го помоля
за прошкатa накрая?
Нали аз още тьрся сили да простя!
Дори не сьм мечтала за свое място в Рая-
зачената невинно, но в люлка на греха.
А ако не затворя на трьгване вратата,
когато преминавам от другата страна,
сама ще се разпьна на крьста на вината
и като жива рана
вечно ще боля…
