Фарът на брега на Стикс

[rado]

                                                   


                         Фарът на брега на Стикс

                              "Прозорец. Нощ . Фенер.
                                Панели. Паркинг. Спирка.
                                Тик. Разнебитен нерв.
                                Локомотивна свирка.

                                Бетон. Градинка. Смет.
                                Дърво. Дръвче . Ограда.
                                Човек? Или предмет?
                                Нима предметът страда.

                                Среднощ. Кафе. Сама.
                                Линейка. Асансьори.
                                Прозорец. Нощ . Тъма.
                                Без мен. Без мен.  I'm sorry. "
                           
                                                    П. Стефанова


Към самия край онова куцото псе го изостави и той продължи пътя си сам. Зърна само за миг в кръглите му кучешки очи  някаква кротка печал, после проскубаната му фигура се стопи в мрака на една странична уличка. С падането на нощта мъглата бавно се вдигаше  и високо в небето , между дрипавите силуети на облаците заблестяха дребни звезди. Край него се движеха бледите призраци на минувачите , които все повече оредяваха , сградите също оредяваха и се снижаваха  и от всички страни нахлуваше тишината.
Отначало бе тръгнал заради нея . Забеляза  я още там – на площада , където пъплеше огромна тълпа. Лицето и за миг се мярна  сред множеството , после се загуби , а малко по- късно отново я откри  надолу по улицата ,където фигурата се отдалечаваше и побърза да я стигне ,но малко преди това осъзна,че  няма никой. Беше нещо като внезапно пробуждане , събитията се подредиха  във времето и  констатацията,че вече няма никой  не го изненада . Не се случваше за първи път – винаги когато отидеше  при  нея, после установяваше , че няма никой. Но не можеше да не отиде.
Когато го нападнеше отчаяние и пожелаеше да се върне , ръцете и  отново се протягаха към него – дълги и бледи като пипала на медуза  и очите и го поглеждаха някъде в самия край на светлината с тъга и копнеж. Тръпки запълзяваха  и болката се смесваше с непонятна , почти  мъчителна нежност ; палящя жажда мъчеше сетивата му, реалността се смесваше с халюцинацията.
Той тичаше да я улови  ,гонеше я и викаше името и , но винаги когато я хванеше , през пръстите му  преминаваше студ , който запълзяваше  към сърцето  и в този миг със страшна мъка откриваше  , че държи в ръцете си хлъзгавото и студено тяло на медузата , а смехът  го блъскаше в лицето  и стихваше далеч сред каменните грамади , отнасяйки призрака. Отново нищо.
После  загубваше посоката  и все му се струваше , че крачи през безкраен и пуст пейзаж на Ив Танги със застинали и чудновати форми- нещо мълчеше и нещо виеше .
Това беше една виеща тишина.
Заедно с този вой се утвърждаваше решението , което го занимаваше отдавана. Отначало беше мимоходом, почти незабелязано между останалите  проблеми, но напоследък все повече се трупаше в мислите му като огромна тежест, която го смазваше .
Още одеве  сред тишината на стаята , когато с мъка  довършваше последния стих, неусетно се промъкваше предчувствието , че вече не е останало време, че там го чакат , а след това , когато крачеше   в студената нощ , това предчувствие  все повече се утвърждаваше неизменно и еднопосочно – без никаква алтернатива.
Постепенно улицата стихваше, светлините гаснеха  и градът оставаше назад  като огромно дремещо животно , докато  накрая се намери сред пусто поле, където в мрака се мяркаха  посърналите силуети на дървета и храсти и лъщяха кални локви.
Понякога си внушаваше , че не е  сам , че разговаря с някой  и този някой е или онова нещастно псе ,дето шеташе край  контейнерите за смет, или онзи пияният от кръчмата , или може би -с нея. Той непрекъснато откриваше нейното присъствие около себе си, макар и да знаеше , че тя не е тук а там. Тя идваше с повея на вятъра , шепнеше му нежни думи , галеше лицето му с прозрачните си пръсти, а косите и го обливаха като водопад, но неочаквано в усмихнатите и очи  - там в самото дъно на зениците- отново съзираше медузата , която плуваше , разперила своя чадър и красивото видение бавно се превръщаше  в безформена  пихтия , а смехът  отекваше в пространството – подигравателен и зъл.
Една нощ ,когато мислеше за нея, в съзнанието му  прескочи фраза , която прозвуча като стон. Той се спря за миг сред стаята  и по лицето му пробягна усмивка. Разбра веднага- това беше стих. Появи се спонтанно . Не беше го търсил , въпреки , че усещаше присъствието му  сред неподвижната тишина на стаята, някъде  по ъглите, някъде между прашните мебели, старите реликви, старите томове, вятър в комина- винаги щом го нападнеше тъга – а това се случваше често.
От тогава всяка нощ , когато мислеше за нея , а тази мисъл бе упорита и нежна , в едно с пристъпите на внезапна тъга , го спохождаше желанието да пише . Отначало не си задаваше въпроса дали си заслужава  да и се посвещават стихове, не знаеше дали  те  са заради нея или заради него самия – да задоволят една потребност, която нарастваше неимоверно всеки ден , всеки час като неутолима жажда.
Знаеше само , че е красива – с една красота , която сияе  , която се впива в сърцето и която е студена като нож.
После установи, че вървяха  заедно .Кога се бе появила –нямаше представа. Но не посмя да я докосне , защото знаеше , че там няма нищо. Разговорът беше един безкраен монолог.
-      Благодаря  , че дойде  на това изпращане- каза той  с ясното съзнание , че разговаря сам със себе си.
Тя го докосна с прозрачните си пръсти и това докосване го опари..  Погледът и беше насочен  в далечината. Проследи го  и откри причината. Виждаше се светлина.
- Това е фарът – обясни той – понякога го виждам нощем  през прозореца на моята стая.  Този фар угасва винаги , щом угасне  надеждата.
Внезапно го нападна разсеяност ,мислите му отлетяха далеч , разпиляха се  като счупени  порцеланови парчета и той с усилие ги събираше , после продължи:
- Знаех , че никога няма да те достигна .Винаги нещо ми се изплъзваше- беше неуловимо  и това безсилие ме измъчваше. Понякога те хващах за миг в акордите  на пиано, в  блясъка на метеор, или глъбината на планинско езеро, опитвах се да предам красотата в стихове, но  там тя гаснеше, угасваше и фарът. Не беше същото. Случваше се , когато скитах през някоя тиха вечер и когато нямах надежда да срещна някого , аз си избирах звезда. Това беше  най – ярката звезда , която съзирах в първия миг . Тя заместваше този , когото би трябвало да срещна и когото никога не срещнах; с нея разговарях , на нея посвещавах стихове. Но постепенно откривах,  че тя сияе със земен блясък.
Той отново замълча.
В същия момент пред погледа му  пламнаха светлините на просторен салон – пълен с весели лица. Прически, гримове, бижута- красиви, млади суетни...Те танцуваха под бързия ритъм  и в очите им блестеше  щастието на примитивните души. Тя също беше там и също танцуваше. От тялото и бликаше жизненост и топлина.Погледът и пламтеше с хилядите земни желания.Всичко по нея  изглеждаше достижимо и съвсем земно. Никакви проблеми на помрачаваха това красиво  и безоблачно лице.
Миражът бързо  отлетя.
- Разбирам те напълно – продължи той – Ти си такава , каквато е трябвало да бъдеш.
Отново усети докосването. Гласът и премина в шепот:
- Опитвах се , но не успях -каза тя- . С тебе ми беше тъжно.Трудно ми беше да понасям  тази болка.Твоята болка се превърна в моя. Аз не можех така. Ти стана популярен. Стиховете ти ечаха от всички трибуни.  Те ти ръкопляскаха , хвалеха и мразеха. Но тази популярност те отнемаше от мен. Ти беше далеч.
Той не отговори веднага .Съзнаваше , че е права. Споменът го хвърли  назад към началото. Там откриваше , че  с всеки изминат ден, мечтата по нея ставаше все по – упорита, но почти винаги - неизменно свързана с  порива  към изкуството. Тъгага ,която му причиняваше мисълта за нея се превръщаше в тъга  по красотата  ; този непрекъснат досег с изкуството бе създал в представите му един почти идеален образ, който в действителност едва ли съществуваше. Но винаги , когато усилията му  да направи нещо , което би задоволило жаждата му за красота , оставаха напразни,  отново тръгваше към нея. Трябваше да я види и да чуе гласа и,  макар и от далеч, за  да преодолее безсилието. Нейното присъствие беше една необходимост , която не можеше да преодолее. С всяка среща илюзията за нейното съвършенство приемаше все по- натрапчив характер , макар , че разумът му подсказваше друго.  Не можеше да се избави от тази илюзия и не искаше .  Струваше му се , че с нейното рухване , би изчезнало всичко , заради което си заслужава  да остане на този свят.Всичко друго  изглеждаше безсмислено. През безсънните си нощи , борейки се с нападащата го умора, той непрекъснато изстискваше от сърцето си стихове за нея.  Те се появяваха бавно, с много усилия и мъка  и винаги изглеждаше, че носят в себе си отпечатъка на тази мъка .
Но сега го очуди обстоятелството , че бе имал амбицията да тича по разни издателства, да се впуска в разправии и преписки с  редактори и критици.
Отначало те  не го приемаха  , а после  изведнъж се засилиха да го хвалят, въпреки , че не бе направил почти нищо; само модата се бе променила , а заедно с нея и предпочитанията.
Всичко се оказа безкрайно нелепо и той осъзна това много скоро; истината се изправи пред него с цялата си грозота.
Постепенно порива да твори угасваше. Той пишеше едва, едва- почти по силата на инерцията , бавно затъвайки  в ежедневието на обикновеното занаятчийство.
Пристъпите на меланхолията ставаха все по -тежки и продължтелни. Нещо някъде  се бе прояснило- пелената се вдигаше  и пред очите му се простираше безкрайно поле – съвсем светло  и съвсем притихнало в някакво бяло мълчание, а там преминаваше път -  също така равен и безкраен , слънцето светеше ярко , но друго едно студено слънце – вътре в него.
Малко по- късно ,когато скиташе по безлюдната улица , това видение  започваше леко да потъмнява , все повече се смрачаваше и безкрайният път , който водеше  към нищото , се превръщаше в река.
Широка и тиха река , която  бавно влачи  мътните си води през пустоща и безброй трупове  плуват по течението нататък и все по- далеч. Тези трупове – това бяха надеждите.
И той продължаваше, а с всяка крачка пътят ставаше все по- равен и определен. Понякога с очудване  установяваше , че  върви по железопътни релси , премина и по някакъв мост , но всичко това избледняваше  и отново отекваше ехото от първокласния оркестър при вариете "Евмолпия", изпълняващ една продрано жална  мелодия на Армстронг  и те танцуваха прегърнати  под неспирния дъжд от сребърни комфети , и красиви момичета му се усмихваха с жадуващи усмивки, а там -в дъното един известен литератор  вдигаше наздравици  в чест на начинаещия поет , чиято стихосбирка добиваше популярност.
Това беше първата му изява , последвана от втора , трета и други...
Но с всеки триумф, пристъпяше упадъка .Той улавяше неговото присъствие в раболепието , с което го посрещаха  ликуващи тълпи, доколкото критерия на тълпата означава нещо.
Но когато се опиташе  да се върне назад към началото и създаде нещо свое , което извира от самото сърце , онези казваха :" Отклоняваш се от повелята." И го бутаха към приготвения  от тях калъп. Никой няма право да се отклонява от  утвърдените  принципи. Принципи- наложени от някой там -горе... 
Творчеството му се превръщаше в една непрекъсната и  крещяща  възхвала  към съвременните кумири – нещо сухо и изкуствено. Все по- често в минути на размисъл , се промъкваше  подозрението , че всъщност вече пише повече за хонорар и това , което издава не е негово ,а чуждо – на някакъв приспособяващ се тип , който нахално се е  промъкнал в душата му  и декламира от там гръмогласно верноподанически стихчета, а самият той е заключен в железен сандък с огромни катинари  и ще стои там до самия край-захвърлен и оплют.
Тогава споменът внезапно оживяваше- бяла пелена се резстилаше до безкрайност и  в мъглата го поглеждаха очите , но те бяха чужди. Любовта му се превръщаше в глуха , почти задушаваща тъга, която ставаше особено натрапчива нощем , когато тракането на машината спираше за миг, а есенният вятър стенеше в клоните и капчуците плискаха равномерно и упорито в безкрайната нощ ; тогава  тъгата започваше да вие и всичко наоколо  се сливаше в  този  непрекъснат вой.
- Аз те чаках  и вчера , и преди година – дочу отново  нейния глас , който отекна през паузите , сякаш идваше от други галактики , заедно с полъха на вятъра. От този глас една струна за миг оживя и още веднъж почувствува предишното свиване на сърцето , от което дъхът му замря; някакъв стих пламна и угасна  и неговите отблясъци се посипаха  над пустоща  и всичко стана сиво от тази пепел и съвсем, съвсем  безнадеждно...
- Бих могла да бъда твоя жена – долетя  гласът и – може би  желаех да танцувам , да флиртувам , да бъда хвърлена в леглото , защото съм направена от плът, но ти не виждаше  в мен жената , а някакво безплътно същество, витаещо в стиховете ти.
Този глас прозвуча с болка  и в следващия миг  ръката и докосна лицето му и премина  през косите с внезапна нежност, но това беше ласката на вятъра.
После  мостът -приличащ на тунел –остана назад  и пред него отново се проточиха  релсите.
Той пристъпяше от траверса на траверса с уморена походка, а далече в мрачината проблясваше фарът
Фрагменти от много далечен спомен  прескочиха през паметта му.
- Някога обичах  да скитам из полето  - заговори той , завладян от новото чувство- това беше толкова отдавна , сякаш са минали векове. Аз плувах през море от зеленина; всичко наоколо беше зелено и съвсем светло. Сега го няма това слънце – небето е опушено от комините. Обикаляхме рибарниците, градините, беряхме горски ягоди, играхме футбол  с една парцалена топка , къпехме се във водоема ,а вечерта  си имахме разправии с родителите. Ние бяхме една неуморима шайка от немирници. Но това  свърши. Сякаш никога не е било .
- Всеки е имал  нещо в детството си – отбеляза тя- но идва ден  и всичко изчезва. Може би любовта е част от детството.
- Може би – добави той- а по – вероятно -негов край.Защото- продължи той с внезапно проникновение- защото  с любовта пристъпя болката , а там , където има болка детството е немислимо.
После нещата се развиха  по един утвърден сценарий. Имаше край , имаше и начало. Твоята поява беше начало на преображението ,когато ме заслепи красотата и станах неин роб.Това преображение беше бавно – не след триумфа , не и след упадъка . Нахвърлих се да пия от тази чаша и  когато осъзнах , че горчи вече беше късно. Твоето присъствие само усилваше самотата ми . Жизнеността ти  ми напомняше непрекъснато  колко съм далеч от нещата , които вълнуват  другите. Още тогава бях приключил.Останалото се оказа агония.
- Аз не вярвах в  поезията ти- прозвуча през полъха нейният глас-обичах те като мъж , а не като поет. Ти беше за мен един самец , а аз бях самката.  Не разбирах мъката ти , след като  нямаш материални проблеми, след като можеш да се любиш и да се веселиш. Аз те очаквах на дансинга или в леглото ,а  не – между звездите. За мен беше достатъчно да те имам ; това задоволяваше суетата ми . Но чувствувах , че нещо непрекъснато те отнема . Тогава реших да се махна.
Той веднага я разбра   и прости.. Не беше много трудно да се разбере  една душа , жадуваща за нежност; поиска да я погали и протегна ръка, но там в нищото  напипваше само гола плът – съвсем гола и топла , сякаш се разливаше малиби. Духът бе пропаднал безвъзвратно и  в празнотата  на неговия крах тържествуваше медузата .
Зърна я за миг в здрача на стаята – мамеща , усмихваща се , с разпуснати коси –тя бавно се разсъбличаше , после отмяташе чаршафи и всичко наоколо бе изпълнено с  разлюляна , преливаща голота , сякаш мраморът внезапно оживя , после кракът се хлъзна под завивката – един топъл, хлъзгащ се крак  и се притисна, а той нямаше сили да се противопостави, защото беше окован от един могъщ исполин– този  прастар , безкрайно див инстинкт на живота, по силен  от самия живот ; тогава времето спря, и всичко спря и притихна  в неподвижен, лепнещ мрак , където стонът мълчеше.
Това беше началото , после дойде и краят. Те го очакваха  и не бяха изненадани. Бяха решили предварително да се разделят, тъй като между тях се е промъкнало нечие нежелано присъствие – нещо необяснимо и кухо. Връзката постепенно затихваше- тя беше там – с приятелите и танците , а той  -в своята стая  с пишещата машина и стиховете.
Разделиха се тържествено , дори отпразнуваха раздялата , доколкото може да се отпразнува една раздяла. Сбогуваха се , целунаха се и тръгнаха отделно – всеки сам.
След което настана тишина.
Когато тишината нахлу в стаята , отново го нападна чувството за празнота, което задуши амбицията му да пише. Фарът едва мъждукаше и онази река бавно влачеше мътните си води  през нищото за към нищото ,а той- застанал на брега , виждаше  в огромната мътилка плуващите трупове  – поддути и оглозгани от времето. През паузите на тишината  съвсем боязливо  изплува много мрачен стих , след него бавно се нанизаха други. Те преминаха като облаци  и изчезнаха зад хоризонта  , а след тях остана нещо недовършено  и счупено. Той записа механично по навик това , но не успя  да продължи и всичко остана така – откъснато и запокитено в пространството , а мислите  прескачаха в различни посоки , след което се появяваха още по- разхвърляни и  безредни  –едно безкрайно хиатуо- като в тежко бълнуване.
Той продължи пътя си по траверсите към тази неуточнена  цел без да се обръща назад – всичко там бе безлюдно. Постепенно хаоса отминаваше и  болката стана съвсем определена. Тя стоеше неподвижно вътре и глождеше равномерно  и  старателно.
Далече в нощта долетя писък на локомотив.
Закъснял спомен премина за миг. Бяха в луксозно жилище  на известна личност от хайлайфа.Този обичаше да събира около себе си  цвета на интелегенцията: художници, музиканти , артисти , поети , поетеси и други- не ги познаваше всички. Те често споряха върху проблемите на изкуството , всеки посочваше  някакви свои виждания , а той , вслушвайки се на моменти в разговорите им, долавяше пустотата , която нахлуваше в стаята ;  в  действителност , тя беше в него самия. Амбициите им изглеждаха смешни- не можеше да проумее за какво спорят. Беше банално, защото тези спорове едва ли ги занимаваха толкова; в действителност те си бяха чужди- сами в себе си-виждаше ги съвсем прозрачни и кухи , а думите им бяха отправени към нищото , но те не го знаеха, защото  ако го знаят , не е ясно какво би ги задържало тук. Техните гласове и смях, имащи за цел  да наложат собственото им присъствие, долитаха  от други планети  и всеки от тях стоеше на самотен връх – безкрайно далеч от другия- и протягаше ръце , за да се свърже , търсейки топлина , но в очите им надничаше студено безразличие и те се отдръпваха ужасени.
Но спорът продължаваше и те го налагаха с упорито  усърдие: изкуство  за масите , изкуство за елита, проблемно , безпроблемно, реалисти , сюрреалисти, абстракционисти , импресионисти , експресионисти, фовисти  и други , и други...Нямаха край.
- Кажете вие!- обърнаха се неочаквано всички към него- Кажете!
Това беше внезапно пробуждане. Търсеха го . Очакваха мнението му , а той не ги слушаше; пиеше самотно  в ъгъла  и мислеше за нещо различно . Често в мислите  му прескачаха зелени  храсталаци , зелени поляни от детството , хълмове , потоци ...
Той сякаш изохка. Погледна ги – студени , далечни лица – сякаш виждаше мъртъвци.
Отново проблесна мълния  и скелетите пред него се разлюляха- жалки и оголени  , черепи с продънени очни ябълки; те му кимаха и го канеха да разреши спора. Но той не знаеше какво искат-само рече:
- Не проумявате ли , че всичко това ви е безразлично. Така или иначе ще  се умира...
Присъствуващите  се спогледаха смаяни , а той  стана и бавно  се отправи навън , сподирян от изумените им погледи.
Тази мисъл го преследваше отдавна  и  все по- трудно успяваше да  я отблъсне. Понякога тя надничаше  в римата на някой стих , в недопитата винена чаша , в усмихнатите очи на самката ; беше особено настойчива нощем – в мъгливите есенни нощи , когато скиташе  по безлюдните улици  и дъждът плискаше  по паважа с безкрайна и тъжна монотонност.
Напоследък  с голяма мъка намираше сюжети ; винаги му се струваше , че това , което иска да каже  е вече казано , а развръзката – все една и съща – досадно съща. Около себе си виждаше само материя , която тече  в неизменна посока  - ражда се и умира в непрекъсната кръговрат  и всичко е преходно , а ценностите- относителни  в унисон с модата и суетата.
Веднъж редакторът на едно списание му каза:
- Вие непрекъснато подобрявате работата си. Стихът ви става все по- убедителен .
Но това изявление не го измами.Той знаеше истинската стойност. Между неговите критерии  и пазарните предпочитания на издателите  зееше бездна. Това бяха сухи стихове-съвсем банални и съвсем стандартни – добре подредени и римувани думи. Те се побираха в рамките на стандарта  и задоволяваха потребителите , но него – не. Разбираше , че тъпче на едно място , въпреки привидното съвършенство на формата, но сякаш се бе примирил- беше му все едно.
Излизайки от издателството , той отговори кратко:
- Всъщност, това е по- скоро агония.
А там-  на  на бала на културните дейци  онази младичка любителка на  поезията  с усмихващи се  зелени очи  започна един безкраен флирт. Това отначало му досаждаше , но после му стана  забавно; твърде много беше пил.
Пиянството продължаваше : покани я да танцуват , защото  тя желаеше това и съвсем ясно го показваше. Беше проявил интерес към суетата на една  млада жена - нищо повече. Това не можеше да запълни празнотата , която зееше отвътре . Но флиртът трябваше да  стигне до своя логичен завършек- такъв е вечният закон.
- Във вашите стихове – говореше въодушевено тя- любовта е най -застъпената тема . Нима винаги сте  влюбен?
Този въпрос не го изненада – бе мислил много пъти  и отговорът бе винаги един и същ:
- Такъв ми е занаятът. Придобил съм известни навици .
После добави кратко:
- Но да тръгваме...
Поканата беше съвсем определена и тя разбра веднага , защото  я очакваше. В зелените и очи заблестяха пламъчета. Колебанието беше кратко ; нямаше място за колебание. После отидоха в неговия апартамент. Нямаше значение къде ще отидат –целта беше ясна.
Но когато се стигна  до разсъбличането , "законът на самката " се  прояви отново . Не можеше да се наруши  традицията – всяко начало се предхожда от демонстрации на непорочност: "нима си мислиш , че съм  някаква си ..." и т.н.- извесната игра на самката , която инстинктивно по този начин се опитва да си вдигне цената . Малко след което ще последва разголването. Но преди това...
- Нима си мислиш, че така без любов можеш да ме притежаваш?...
Традиционно , банално и глупаво до смърт...
А на него му беше все едно . Не можеше дори да се ядоса както трябва.
Досадата отново го сграбчи . Виждаше кукла  от плът и кости. Но идва час и всичко започва да гние; плътта се скапваше пред погледа му  и там някъде в полета на времето цъфна усмивката на черепа- вечна и откровена.
- Аз не мога така . Аз не мога – продължаваше тя, а  в очите  и трепкаше недвусмислено : "Бъди по- настойчив".
Но той не успяваше да бъде настойчив.  Бъдещият скелет тракаше  с костите си  , танцувайки във въображението му. Нима трябваше да си играе на ухажване?
Освободи я от прегръдката си и  лицето му стана  студено .
- Твоята жизнерадостна глупост е твърде претенциозна  за моите слаби амбиции- произнесе вяло той – забравил съм как се играе тази игра. Върви си.
После се отпусна на креслото , притиснат от меланхолията, а в прозореца  гаснеше фарът.  След един проблясък  някакъв стих  прескочи през хаоса  и увисна без подкрепа – все така счупен и недовършен, сякаш в мозъка зееше дупка.
Той посегна по навик към писалката  , но се отказа . Нямаше смисъл . Всичко беше  вече написано.
А тя се бавеше . Отначало  навличаше дрехи , после си търсеше чантата , после застана пред огледалото. Вероятно се надяваше той да промени решението си.
Най – после излезе. Стъпките и притихнаха в коридора и той веднага забрави за нея.
Тези откъслеци преминаваха  като на филмова лента , а пътят продължаваше. Релсите се губеха в далечината на смълчаното поле , вече не се виждаше светлина , а в черните води на черната река  лодкарят беше подкарал своята лодка.
Понякога дочуваше гласа и  в паузите сред нестихващия вой  на електронните китари  в просторния салон  на бар " Евмолпия" и сред танцуващите двойки надничаха очите , но това бяха други очи  - усмихнати и чужди  и те останаха там – в смеха и флирта на младите самки , тъсещи своя самец и целият салон се  изпълваше с разливаща се гола плът  и някакви преплетени бедра , които агонизираха.
Но танцът свърши и замлъкна песента на сирените.  Стана тихо  и всичко се отдалечаваше  шеметно към безкрая , виждаше как галактиките се разбягват , стихваше смехът и всяка болка и нямаше никой  в този огромен и раздуващ се свят.
Тогава отново го зашлеви писъкът на локомотив , който процепи мрака. Той долетя  от близо- вече се чуваше грохотът на приближаващия се влак. Осъзна веднага  - това беше една груба , материализирана сила - реализация на човешкия гений  и човешкото безсилие – светът се изпълваше с машини , материята триумфираше.
Веднъж един журналист го помоли за интервю.
- Какви са вашите творчески планове?
Вечният банален въпрос. Като че не могат да измислят нещо друго :"Ходите ли за риба ? На кой футболен отбор  сте привърженик? Какво вино или каква жена предпочитате?"
Би било  по- забавно. Стига с тези творчески планове.
Той отговори вяло:
- Нищо определено.
- Но как, нима не мислите  за нова изява ?- смути се журналистът – едно съвсем младо момче  с въсторжено изражение.
- Напротив, мисля да си купя нова кола, а може и да си сменя местожителството – бе пълният с  мъчителна досада  отговор.
Журналистът съкрушено се усмихна.
- Но от това не става интервю.
- Много съжалявам.
Сега отново проблесна този спомен: "Но от това не става интервю,от това нищо не става."
- Не става я – разсмя се той  и смехът му отекна рязко  в безкрайната нощ- а те какво искат  от мен . Защо не ме оставят на мира !
Шумът от колелата  все повече се приближаваше . Той се сепна и по лицето му  пропълзя усмивка- отпусната и уморена -в която бе застинала обреченост.
- Аха –ето го отговорът на всички въпроси.Освен това така е модерно. Аз съм с модата...
Погледна за миг назад. В тъмнината се появиха три светли точици , които бързо се увеличаваха и идваха .
Но имаше  време .Още много– цяла вечност. Детството изплува за миг и там -в далечината  се появи селска къща  сред разцъфтели люляци , мярнаха се нечии скъпи лица  и необятно зелено поле , залято от слънце  , през което тичаха  орляк  боси малчугани ; после  юношеството  с неговата внезапно налетяла меланхолия , градът – огромен ,шумен и пуст, няколко мимолетни флирта , нещо като любов, стиховете , дошли  с тъгата по недостижимото   и всичко отминаваше  в една много дълга светла лента  и чезнеше.
Той махна пренебрежително  и продължи пътя си по траверсите. В мозъка му отново нещо се размърда. Разговаряше  със себе си:
- Мигът премина . Но още колко много има – непоносимо много. Тази гонитба беше  безсмислена – можеше и по- рано...
- Защото всичко  стойностно беше направено  отдавна – още в самото начало, а когато започна реализацията , бе останал само фалшът – нещо жалко и смешно. Но интервюто свърши и се оказа , че не е никакво интервю.
- Може би трябваше да напиша нещо мемоарно – проблесна за секунда и  веднага го отхвърли с досада .– Не си струва.
- Но тя . Но тя- може би все още ме чака , може би все още...- извика той изненадан  в най- последния миг . Колебанието беше кратко ; викът се загуби в грохота на колелата.
Фарът изплува отново  и съвсем близо  с някакава мрачна , кървавочервена светлина , от която водите изглеждаха също така кървави и лодкарят  размахваше лопатите в тази клокочеща кръв.
Изведнъж една груба и черна маса го повали с безпощадна жестокост, сякаш го помете ураган  и ярка светлина заля  целия свят, а там горе - в бездните  падаше звезда, и после мракът я погълна ; остана само нещо недовършено , което висеше в пространството  и той летеше някъде  и падаше , а  бездните се разтваряха пред него...
Но лодката спря на брега и той прекрачи.

             Р.С.Радев

[OvCeL4EnCetO]

много е хубаво :)

[rado]

Надявам се. :)

[OvCeL4EnCetO]

4естита награда! пожелавам ти о6те много успехи! :)

[rado]

Благодаря ти.  Трогнат съм  , но едва ли ще има повече участия. :)

[`Amy_Lee`]

ами,да заслужаваш си първото място  :p

[OvCeL4EnCetO]

И защо без повече участия?  :) на нас ни харесва да четем :) важното е на теб да ти харесва да пишеш,де :)

[rado]

ами,да заслужаваш си първото място  :p

Възможно е , но кой знае.  :) Благодаря.

[`Fallen_Angel`]

Не знам кой комплимент би могъл да отива на такова произведение ... но не съм и сигурна, че след като прочетеш нещо такова, би трябвало да изказваш банални думи ...

Все пак :
Видях себе си в теб ... Банално... Нахално .. Истинско .. и Тъжно :)